Интервю с проф. Ивайло Търнев, ръководител на Департамента по когнитивна наука и психология на НБУ и началник на Клиниката по нервни болести на Александровска болница към Медицинския университет – София.

   Тази година проф. Ивайло Търнев и неговият екип за единадесети пореден път спечелиха първа награда на Националната конференция по неврология. А дни по-късно проф. Търнев бе обявен за най-добрия човек, полу­чавайки приза на Националния алианс на хората с редки болести и Националната Гоше Организация - „Най- добрият човек“. Само преди дни, проф. Търнев се завърна от Оксфорд, където се състоя 39-тата научна среща на Британското дружество по невромускулни заболявания и 18-тата среща на международното дружество по милогия, Meryon Society, където той бе поканен да изнесе годишната лекция на срещата. Годишни лектори на тази среща са били авторитетни учени като проф. Алън Емери от Оксфорд, проф. Виктор Дубовиц, прези­дент на Световното дружество по невромускулни заболявания и ръководител на Центъра по невромускулни заболявания в Лондон, проф. Мишел Фардо, ръководител на Центъра по миология „Бабински“, Париж, проф. Ханс Гьобел, водещ невропатолог от Германия, проф. Мариане Висер, ръководител на Центъра по невромускул­ни заболявания, Амстердам; проф. Зохар Аргов, президент на Европейското дружество по неврология и ръко­водител на Центъра по невромускулни заболявания в Йерусалим, проф. Бьорн Уд, ръководител на Центъра по невромускулни заболявания, Хелзинки. Лекцията на проф. Търнев – на тема „Наследствени заболявания при ромите. Популационна генетика на ромите. Профилактични и социални програми при ромите“, представи неговата 20-годишна дейност в областта. Лекцията е последвана от 30 минутни бурни аплодисменти.

   НБУ е университет, който иска обучението да е тясно свързано с практиката. Как се чувства един специалист от практиката като преподавател? Чувствате ли се като медиатор между образова­нието и практиката?

   Определено да. Ежедневната ми клинична работата като лекар генерира у мен идеи, които са в основата на изследователската ми работа и които споделям с моите студенти. Но никак не е лесно да си едновре­менно клиничен лекар, преподавател и учен. Това изисква желязна дисциплина. Работя по 16-18 часа дневно. Сутрин в Клиниката по нервни болести в Александровска болница, следобяд – в НБУ, вечер до късно продължавам вкъщи, а през уикендите пъту­вам из страната, изпълнявайки различни изследова­телски проекти.

   Единадесет поредни пъти печелите наградите на Националната конференция по неврология, имате награда „Паница“ и много други отличия. Кое е оно­ва във Вашите изследвания, което Ви кара да рабо­тите с такава последователност и хъс?

   Работата е давала основен смисъл на живота ми. В основата на успехите ми е научният ми интерес към клиничната неврогенетика и изграждането на силен интердисциплинарен екип с висок научен потенциал, международен авторитет и с възможности за при­вличане на млади последователи. Под мое ръковод­ство единадесет докторанти успешно защитиха ди­сертационните си трудове, а пет други докторанти в момента разработват техните дисертации. Безспорно важно значение за постигнатите успехи има устано­вяването на научно сътрудничество с редица автори­тетни международни научни институции: Европей­ския невромускулен център, Наарден, Холандия; Европейския консорциум по ШМТ и Лаборатория по неврогенетика на Антверпенския университет, Бел­гия; Координиращия център на европейската мрежа TREAT-NMD, Нюкасъл, Великобритания; Център по генетика на човека, Западно-Австралийски уни­верситет, Пърт, Австралия; Институт по миология „Бабински”, Париж, Франция; Института „Фридрих- Бауер” на Университета на Мюнхен „Лудвиг-Макси­милиан”, Мюнхен, Германия; Университетската бол­ница „Шарите”, Берлин, Германия и др. Успешно са реализирани над 40 научноизследователски проекти, 15 от които международни.

   На коя черта от Вашия характер се дължат тези награди?

   Имам воля да следвам пътя, който съм избрал. Мно­го ме стимулира също чувството, че съм от полза на моите пациенти и техните семейства. Научните ми открития са свързани с описанието и разкриването на генетичните причини на дванадесет тежки наслед­ствени болести за първи път в света, което създаде възможности за тяхната профилактика.

   Какъв според Вас трябва да бъде добрият универ­ситетски преподавател?

   Мотивиран, комуникативен, отворен към новостите в науката, емпатичен, толерантен, харизматичен, с висок професионализъм в своята област.

   Какъв трябва да бъде добрият студент?

   Мотивиран, мислещ, креативен, устойчиво търсещ отговорите на въпросите.

   Разкажете ни нещо интересно за наследственост­та, за най-хубавото в наследствеността и за по- лошото?

   ДНК е главната молекула на живота, защото в нея е заложена наследствената информация, която опреде­ля структурата на белтъците. Тя кодира инструкци­ите за растежа и деленето на клетките. ДНК образно казано е “мозъкът” на клетките. От нея се подават командите, които регулират природата и количество­то на всеки вид молекули в клетките. Затова нашето внимание все повече се насочва към дешифриране на информацията в ДНК.

   Днес генетиката разкрива и анализира индивиду­алните различия между хората, процесите, които моделират разнообразието; изучава генетичното разстояние между народите и популациите, което е разстояние между молекули; показва къде и кога е възникнал човекът и изследва морфологичните про­мени по пътя към Homo sapiens, молекулните съби­тия, отделящи човека от приматите; проучва ориста на ДНК след смъртта в мумии и фосили.

   Но генетиката може да предсказва и лоши събития в живота на човека. Например, една мутация е в със­тояние да причини тежка болест, която не може да бъде предотвратена, не може да бъде излекувана. А генетичният анализ с математична точност може да определи началото и прогресията на заболяването. Това поставя редица етични въпроси, свързани с ге­нетичните изследвания.

   Продължавате да полагате големи грижи за нала­гането и работата на здравното медиаторство в България. От това, което сте разказвал досега – си личи обаче, че за Вас то не е само въпрос на меди­цинско обучение, и дори не е само създаване на въз­можност за връзка с един етнос, а от една страна - е запазване на добрите практики, традиции и ценностите, които съвсем нормално съществуват в естествена среда, и тяхното пренасочване и из­ползване от науките и социалните практики, а от друга – е дори мост между физическото и духовно­то. Разкажете ни за тези неща?

   Здравните медиатори са будители, образователи, но­сители на духовността в ромските общности. Медиа­торът е мост между ромските общности и здравните и социалните служби, между медицината и социал­ната работа. Тяхното оръжие е словото. А словото е онази сила, която трябва да надмогне невежеството, недоверието, да пробие пътеки към ценности, необ­ходими за общото благо на България. Не може една страна да е щастлива, ако в нея има гнезда от мъка, страх, ако ромските общности тънат в мизерия и бо­лести. Направена е сериозна стъпка чрез здравните посредници – между ромските общности и инфор­мацията, между тях и профилактиката, между тях и ценности като здраве и култура. Здравните медиато­ри утвърждават ценностите на високия обществен морал. Полагат неимоверни усилия да променят на­гласи и да утвърждават нов стил на живот в ромски­те квартали. Допринасят за позитивна обществена промяна на местно ниво. Всеки ден се срещат с бед­ността, отчаянието, озлоблението, мъката. Всеки ден лекуват души с разбиране, доброта и съпричастност. Всеки ден преодоляват бариери в общуването. Имат активна и самоотвержена гражданска позиция, както в работата си сред различни уязвими етнически общ­ности, така и с институциите. Те стопяват ледовете на недоверието и със силата на словото разсейват страхове, решават спорове и потушават конфликти. Щастлив съм, че се срещнах и работя с тези прекрас­ни хора. Те са искрени, всеотдайни, носещи доброта, мъдрост и позитивна енергия. Те са пример не само за ромската общност, а за цялото ни гражданско об­щество. Днес 170 здравни медиатори работят в над 90 общини в страната.

   Коя е по-неравностойната позиция – да си болен или да си от малцинство? Да си болен – или да си тъжен?

   Най-неравностойната позиция е да си болен, беден и да принадлежиш към мал­цинство. На такива хора се опитвам еже­дневно да помагам.

   Защо е важно човек да бъде толеран­тен?

   Това дава възможност да разбереш чове­ка срещу теб, да се доближиш до него, а понякога дори да го промениш в по-до­бра посока. А и да съхраниш добротата в себе си.

   А важно ли е да бъде влюбен?

   Разбира се, че е важно. Любовта дава вдъхновение и сила, за да може човек да продължава напред.

   Когато сте завършил училище, освен медицина сте кандидатствал и теат­рознание? Защо избрахте медицината? Как щяхте да изпълните мисията си – ако бяхте избрал театрознание?

   Винаги съм обичал литературата, театъ­ра, всички изкуства. Избрах медицината под въздействието на литературата и за­щото не бях сигурен, че имам талант да се занимавам с изкуство. Не знам каква щеше да ми е мисията, ако бях избрал те­атрознание, но днес съм доволен, че про­фесията ми даде възможност да имам ми­сия – да подобрявам достъпа до здравни грижи на най-уязвимите общности у нас.

   Специализирал сте в различни големи университе­ти – какви са вашите Впечатления за съвремен­ната академична среда? За различните универси­тетски практики? Например – какво най-много Ви впечатли в Оксфорд?

   Съвременната академична среда трябва да бъде ду­ховно пространство за изграждане на професионали­сти и утвърждаване на личности, в което свободно се осъществява общуване, обмяна на идеи и споделяне на опит, както между преподаватели и студенти, така и между преподаватели с различна специалност, като всичко това стимулира към творчество. Университе­тът на Оксфорд, който е на над 1000 години, е моя идеал за университетска практика. Едно от нещата, които много ме впечатлиха, е, че всички преподава­тели говорят на един език и имат сериозни познания в далечни от техните специалности области. Напри­мер, теологът може да говори за генетика, а медикът – за история на цивилизациите.

   Водите курс, който се нарича „Човешкият мозък“. Какво е човешкият мозък, проф. Търнев?

   Човешкият мозък е диригент на човешкото поведе­ние. Той поддържа жизнените функции, преработ­ва сензорната информация, регулира движенията и поддържа равновесието, осъществява възприятието, сложните двигателни умения, съхранява информа­ция в паметта, поддържа вниманието, регулира би­ологичните ритми в човешкия организъм, реализира езиковите функции и мисленето, решава проблеми, генерира представи и нови идеи, създава емоции, регулира половото поведение и невроендокринните функции.

   В началото на академичната година какво ще по­желаете на академичната общност на НБУ?

   Да съхрани академичните традиции, да има нови високи академични успехи, много светли духовни празници, и да продължава да бъде духовен оазис за преподаватели и студенти.