Бойко Панов, вестник СЕГА 18.07.2015 г.: 

Тя си признава, че не знае цигански; говори на местен турски език със своите хора. Те повечето са мюсюлмани; някои от тях не искат да признаят, че са роми, а държат да ги смятат за турци. Всъщност са хора от "милета", както сами се идентифицират, но според Анифе са чисти цигани - една сравнително обособена част от много, много различните помежду си ромски общности в страната ни.
Когато Анифе тръгне из улицата в своя квартал, се вижда, че я уважават. Отвсякъде долитат поздрави, долавят са характерните може би за региона, а може би за етноса ритуали на общуването - никой не бърза, не отминава другия с пренебрежително кимване, не иска веднага някаква услуга, дори да има такова намерение, а първо се усмихват един-другиму, питат как си, що си, пък после - ако трябва, уважително
 
и яваш-яваш минават към важното.
 
А важното край Анифе е, че тя е нещо като ходеща бърза помощ. Или се случва някоя булка, често невръстна, да е бременна, пък да не знае какво да предприеме и къде да отиде, или друг не се сеща какво да прави, като е хем болен, хем неосигурен; или трети не може да се ориентира из малките хартийки с много графи и драскулки, наречени документи. И по тази причина ги е забатачил, обаче ето - недъгът не го забатачва, а го стиска за гушата или сърцето...
Анифе Хасан е не само здравен медиатор, но е и заместник председател на УС на Националното сдружение на здравните медиатори. За който не знае какво е това, да поясним - нещо като мост между капсулираните малко или много в себе си малцинства и официалните здравни, но и други - примерно социалните служби. Към 170 души са вече здравните медиатори в България, и - да ви кажа, имат още една роля освен тази, за която получават заплата. (Заплатата е доста ниска, но то е друг разговор).
А тази друга роля е следната. Не е тайна, че голяма част от тези общества се чувстват по някакъв начин не само социално декласирани, но и обезверени. Това се изразява с общи настроения като следните: - всичко хубаво е за другите, а за нас няма излизане от дупката...
Е, тъкмо здравните медиатори показват на хората, с които са израснали на една улица, с които се познават от деца, че успехът е възможен. Анифе е имала и трудни периоди, по време на един такъв, когато била безработна, случайно нейна леля й съобщила, че може да се яви
 
на един конкурс в общината, за интересна служба.
 
Тя отишла като на шега, приели я, видяла по-късно че и дяволът на образованието не е толкова черен и вече завършва успешно педагогика. 
България не е първопроходец в здравното медиаторство - такова нещо има в много европейски страни, а примерно във Франция и Испания медиаторството е с над 20-годишна история. У нас този модел функционира от 2001 г. от екипа на Фондация "Здравни проблеми на малцинствата". Тогава са и обучени първите пет роми медиатори. Основна заслуга за това изключително полезно дело има професор Ивайло Търнев, един от най-големите ни специалисти по редки генетични заболявания.  След 2007 г. и немалко усилия няколко десетки медиатори са назначени на работа в 30 български общини чрез делегиран бюджет и оттогава мрежата се разраства.
Седим с Анифе Хасан и д-р Валентин Димитров, практикуващ акушеро-гинеколог, и той разказва за работата с Анифе. Работят от години, но така и не знаел, че тя е циганка. Самата Анифе му казала наскоро. Докторът се учудил, мислел, че дотогава, че тя е просто служител от общината. Признава, че му се видяло странно, защото етническите групи, с които работи, като цяло са доста ниско образовани. Някои от тях изобщо не знаят български, камо ли да са подготвени да вземат мерки - примерно срещу забременяване. Липсата на здравна култура и капсулираността на част от тях правят така, че те виждат лекар - или по-скоро лекарят ги вижда, няколко часа преди смъртта им.
- Има такива, които никога не са се осигурявали, никога не им е идвало и на ум да потърсят лекарска помощ. Едва когато положението е толкова зле, че няма накъде, ги водят на лекар. А то вече е станало толкова късно, че виждат смъртта едновременно с доктора...Или дори малко преди него... - заключава песимистично д-р Димитров.
После потегляме с Анифе към
 
първичния здравен център в Добрич.
 
Там работят както тримата здравни медиатори в града, така и още трима педиатри, един гинеколог, двама социални работника, има и психолог, и две медицински сестри, логопед и рехабилитатор. Анифе има хубав кабинет, окичен с грамоти, които е получила по време на обучението и работата си. Личи, че си харесва работното място и добре се е сработила с екипа. Излизаме навън, Анифе се поздравява със случайно срещната жена - това е Иванка Шопова - бивш  началник отдел "Здравеопазване и социална политика" в Добрич. Тъкмо тя през 2008 г. взема Анифе на работа. "И не ни даде нито един повод да съжалим за избора" - вметва Шопова.
Самата Анифе обаче споделя, че се чувства понякога и като "бяла врана". Защото своите вече я гледат леко подозрително - тя ходи по София, влиза в Министерския съвет, среща се с големци, дори произношението й вече е по-различно. Тоест - прилича малко на "другите", на онези, които са уж по-добре, но понякога ни гледат отвисоко. В същото време местната, пък и централната администрация, също понякога демонстрират скрито или явно недоверие.
Макар че тя не разказва подробно за това усещане, си го превеждам така: - "отде се взе пък тази циганка, която говори на равна нога с нас, нещо повече, позволява си разни предложения и инициативи, вместо скромно да стои в ъгъла и да благодари мълчаливо за оказаната чест да е в обществотох на по-първите хора?" 
Но такива неща са нормални, мисля, пък и го казвам - стратифицираното общество трудно допуска прескачане на социални нива. И наистина трябва да си понякога два пъти по-добър от тези, с които се състезаваш, за да те оценят, ако нямаш предимствата на произхода, расата и класата. Всъщност това са уроците на всяко общество, колкото и справедливо да иска да е. Тези неща говорим, докато
 
отиваме към квартал "Изгрев".
 
В този добрички квартал има, разбира се, и хубави къщи, но има и нещо като бордей, където живеят най-бедните сред ромската общност. Влизаме в две-три такива жилища. Посрещат Анифе като добра фея - тя пита за болестите, те я питат за документи - как да ги напишат, къде да ги носят. Пълно е с деца, като поне две са с инвалидна пенсия. Вмятам, че съм чул - има много роми, които са изкарали бележки за инвалидна пенсия на децата по втория начин, през подкупни комисии. За което не се говори достатъчно в медиите. Тя кима - има и такова нещо. После очите й блясват: "Я го виж точно това дете и тези родители...Мислиш ли, че те имат пари да подкупят когото и да било? Не, тези тук деца са наистина болни. И то тежко болни. Знам това."
Аз слушам стопанина, който говори нещо, което сякаш съм чувал десетки пъти. То са вариации на тема: "Нямаме електричество, нямаме вода, нищо няма, ядем по кофите, ела ди видиш какво продавами, бидони продавами, за жълти пари продавами, гладувами..." Човекът на два пъти започва да плаче и спира тъй както е започнал, като продължава същия речитатив.
Не знам какво да му кажа, подтискащо е, при все еднообразието на монолозите. Мънкам нещо смътно за "късмет" и "по-добри времена", когато красиво малко момиченце идва и ме заглежда с любопитство.
- Как се казваш? - питам.
- Семра - отвръща момиченцето и някак абсолютно естествено започва да позира, като вижда апарата.
Мисля си какво ли я чака Семра, след като тя няма скоро да узнае, че едно от великите права на човека е правото да избира. Светът все още е пълен с хора, които така и не научават за това право. Дано Семра научи. После се сещам, че и това е донякъде работа на Анифе в случая: да й намекне в нужния момент, че има избор. Вярвам, че го прави, със самото си присъствие.